Щрихи от един живот Няма нищо за казване. Ала

Щрихи от един живот

Няма нищо за казване. Ала той и за това не приказва. Жена му пробва всичко, с цел да го накара да си отвори устата – напоследък прибягва даже до кавги, само че най-после постоянно избухва в сълзи: той не й възразява. Просто стои до прозореца с ръце в джобовете, като че ли обмисля какво да отговори. Безмълвен. Когато най-накрая се обръща, пита я дали към този момент е нахранила кучето.

От година на година става все по-лошо.

Имат посетители. Всички приказват, на никого не прави усещане, че той, от самото начало ангажиран като хазаин, мълчи. Най-често гостите означават: „ Прекарахме чудесна вечер! “ Единствено жена му е печална: откакто всички са си отишли, тя споделя: „ По-рано ти имаше свое мнение! “ Той не оспорва. „ Та няма ли какво да кажеш? “ Естествено, в случай че се насили, би могъл да каже нещо; просто му се коства, че към този момент всичко е споделил в миналото. В най-хубавия случай това, което той приказва, интересува другите, само че не и него.

На към четиридесет години е, значи още не е остарял.

Отначало жена му изяснява всичко с брака им. Та нали има такива случаи – семейства, в които просто към този момент няма какво да си кажат! Тя потегля да пътува и впрочем, с цел да освежи брачния живот. Когато след три или четири седмици се завръща, той я чака на гарата или на летището и й маха с ръка. Взима незабавно куфара й, целува я… Ала няма нищо за казване…

Има думи, които той в никакъв случай не произнася… Знае какво значат, когато ги чува от устата на другите; когато самичък ги изрича, не значат нищо, същите тези думи…

При това е юрист, управлява организацията на доверените попечители, ръководител е на съюза на домопритежателите. Затънал е до гуша в работа, прави хиляди досадни неща, само че даже от това не се оплаква. Ежедневно се сблъсква с разнообразни хора, с всевъзможни истории. „ Защо нищо не разказваш? “ Тогава той включва тв приемника. „ Ех и ти, с твоя футбол! “

Като дребен бе споделил един път в зоологическата градина, че рибите не могат да приказват, тъй като са под водата; другояче имат предпочитание, но…

Хората го обичат. Харесва им неговото мълчание. Винаги ще се намерят задоволително други, искащи да опишат нещо. Затова най-често е изцяло задоволително да влезе в ролята на слушател. Когато е на посетители, той е от хората, които дълго се заседяват, без да виждат, че е станало време за потегляне, и просто тихомълком не престават да си седят… Когато остане самичък, също не му идва нищо мислено.

Когато жена му каже: „ Но ти въпреки всичко би трябвало да мислиш нещо! “, той става, като че ли диалогът е завършил, и излиза да нахрани кучето, което единствено маха с опашка и гложди кокали, без да го насилва да приказва.

Клиентите го ценят поради това, че не изрича какво мисли; за тях е задоволително да застъпва ползите им.

Неговото занимание: шахматът. На никой шахматист не би пристигнало мислено да запита по време на партия: „ За какво мислите сега? “ Необходимо е единствено в избраното време да направи идващия си ход, безгласен като дървените фигурки. Търпение, когато другият обмисля позицията си, индиферентно успокоение и впрочем. Той не се усеща обезпокоен, в случай че другият внезапно каже: „ Шах! “ На това няма потребност да се дава отговор. Затова той е признателен за всяка изиграна партия, даже и в случай че след двучасова игра загуби – часове без разговор…

В колата незабавно пуска радиото.

Изказват се отзиви за Насър и Израел, за трансплантацията на сърца, за Улбрихт и за Щраус, за лечебния резултат на саридона, за списание „ Шпигел “, за женското изборно право в Швейцария, за всякакви общи познати, за давностния период на военните закононарушения – всеки си има мнение, без това не може: по тази причина жена му споделя: „ Хайнер е на същото мнение! “, до момента в който той отваря нова бутилка.

Кучето стартира да играе все по-важна роля. Разхожда се с него часове наред. Жена му не понася да върви дълго с един мъж, който би трябвало да използва изпитание, с цел да промълви един път: „ Виж там един заек! “ А заприказва ли тя от своя страна, той единствено слуша и щом пристигна ред да й отговори, внезапно стопира: предлог – наслаждава се на природата… Когато се разхожда с кучето, не вижда, че часове наред не изрича каквото мисли, а когато не мисли нищо, това пък не вижда кучето.

Ако обича нещо, това са филмите. Заговори ли се обаче за кинотворби, предизвикващи спорни отзиви, той постоянно ги пропуща. Предпочита уестърните.

Само хората, които не го познават, му задават общоприетия въпрос: „ А вие по какъв начин мислите? “ В сходни случаи той дава отговор нещо, само че би могъл да каже и противоположното. Сетне постоянно се усеща малко комплициран – както в миналото в учебно заведение, когато след отговора му учителят речеше: „ Съвсем правилно! “

Напие ли се, стартира да приказва, и то без да си задава въпроса има ли да каже нещо. На другия ден не си спомня нищо и това го гнети; не знае какво може да е приказвал от девет вечерта до четири сутринта.

Сега и щерка му вижда, че той няма какво да каже. Той е просто татко. Когато го запита нещо, той демонстрира познания в една или друга област, само че не му идва нищо друго наум; изяснява й да вземем за пример какво е „ идиосинкразия “ (както е в речника), а сетне още веднъж си дава тип на доста ангажиран и се залавя с тревокосачката. Когато щерка му се затвори у дома и скучае, той размишлява какво ли я е натъжило, осведомява се. Позволява й съвсем всичко. Чете Мао, с цел да я разбере; след това играе с нея на пинг-понг.

Лекарят му е забранил да пуши. Но той не може да остави цигарите измежду хора, които чакат от него да каже нещо.

Един ден се озовава в болница. Операция. Наслаждава се на тези три седмици – достатъчно е единствено да споделя, че съвсем не усеща към този момент болки, додето посетителят му бъбри за времето, за жегата в града, за бракоразвод в познато семейство и впрочем.

По-късно нещата не вървят към този момент и с кучето. Когато му подмята шишарка, то не се втурва подире й. Кучето не идва и когато го вика. Забавлява се само…

Един ден, във връзка на някакво публично празненство, би трябвало да произнесе тирада от името на управителния съвет. Справя се чудесно, приказва не без възприятие за комизъм пред двете кинокамери. Когато се вижда по малкия екран, самичък намира, че приказва доста добре. Така към момента върви: стига да не би трябвало да споделя какво мисли.

Когато е самичък у дома, случва се ненадейно да се озове в кухнята и да си изпържи две яйца на очи, въпреки че не е гладен. Щом не прави нищо, човек се изправя пред заплахата да стартира да мисли.

По-рано бе имал свое мнение. Вярно е. Спомня си. Например негово бе мнението (повече, в сравнение с Дорис), че би трябвало да се оженят. Днес няма към този момент мнение и по този въпрос.

Понякога насън му се желае да каже нещо, само че се разсънва при мисълта, че би трябвало да приказва.

Това няма нищо общо с Дорис.

Смущава го събитието, че хората, щом се съберат някъде, незабавно знаят защо да приказват; също и по телефона или на улицата – щом се поздравят, и към този момент им е ясно защо ще приказват.

Сега към този момент отбягва всички случаи, когато би трябвало да слуша личното си безмълвие. Спира се постоянно пред строителните площадки – слуша бумтенето на пневматичните чукове, грохота на багерите и прочее; но всеки звук рано или късно спира…

По-рано за прочут интервал, до момента в който е мълчал, е говорел може би на себе си: към момента е знаел какво премълчава в дадения миг, знаел го е буквално.

Външно не му проличава нищо.

Възнамерява да се самоубие, само че това се осуетява от обстоятелството, че в писмото, което счита, че дължи на жена си, няма какво да й каже.

Погребенията в никакъв случай не са му били неприятни, даже когато е уважавал покойника. Всички в черно, неколцина смутени, всички признават, че не знаят какво да кажат, ръкостискания; просто няма нищо за казване…

По-късно го прави и без писмо.

 1966 година

*Skizze eines Lebens, 1966, превод Венцеслав Константинов
Снимка: